Който обича розите, търпи бодлите им
Продължава нашият конкурс " Обичам този град! ". Доротея Гьозюширин е на 30 години. Родена е във Варна, само че живее в Истанбул, където се е омъжила. Днес тя ни споделя за живота си в Турция и за града, който съгласно нея наподобява на красива жена с безчет менящи се настроения и навици.
Съпругът ми споделя, че Истанбул е като Ню Йорк на Близкия Изток – има от всички и от всичко по доста. Аз отъждествявам града на красива жена, имаща куп навици и настроения, с които хората би трябвало да се преценяват непрестанно.
В Турция обаче имат една сентенция: “Gülü seven dikenine katlanır ”, което ще рече “Обичащият розата търпи бодлите й. ” Едновременно обичам този град и той ме подлудява. В един миг се бутам в ужасния наплив от хора, усещанията ми се изострят през няколко минути и проклевам нечовешкия трафик, а в идващия отминавам някоя прелестна величествена сграда, която даже единствено с дръзката си хубост ми припомня за какво си заслужава да съм тук.
Тук е като пресечна точка на света. Хората, кварталите, домовете, музиката и храната – всичко е наситено с разнообразни усети и желания, контрастите са като настроенията, които се менят непрестанно. И като всичко, което е прекомерно натрапчиво, този град уморява жителите си ежедневно.
Удоволствието да си част от този многовековен град, не е привилегия даже и на богатите, които макар високото си обществено състояние киснат с часове в същите трафици като елементарните хора. Понякога просто нямам предпочитание да изляза на открито. Трябва да имам задоволително сили и сила, с цел да не обръщам внимание на многото стресови фактори и да се любувам на хубостта към себе си. Да не ми прави усещане псуващият каращ с гневна скорост водач на микробуса; да се върша, че не виждам арабина, който си чисти зъбите в претъпканото метро; да се отнеса търпеливо към блъскащите се цялостни лелки в публичния транспорт; да не обръщам внимание на шума, на миризмата на канал по някои улици, на колите, които без значение дали си бременна, с дете или възрастен, рядко ще спрат да ти създадат път, с цел да пресечеш улицата.
И да, когато тези неща не дефинират деня ти, към момента си спомняш, че си част от един град, събрал историята на две велики империи и културите на куп цивилизации. Все още минаваш по същите тайнствени калдъръмени пътеки, по които са минавали великите султани. Уханието на горещо турско кафе, което се носи от кафенетата през целия ден; хората, поседнали на чай, отпуснали се в безвремието на сладките приказки; мъжете, които, до момента в който вървят по улицата, си пеят песен… Да, тук всеки миг е толкоз наситено пъстър и ти си част от него, въпреки и с цената на напрежението да си… част от него.
Автор: Доротея Гьозюширин
Съпругът ми споделя, че Истанбул е като Ню Йорк на Близкия Изток – има от всички и от всичко по доста. Аз отъждествявам града на красива жена, имаща куп навици и настроения, с които хората би трябвало да се преценяват непрестанно.
В Турция обаче имат една сентенция: “Gülü seven dikenine katlanır ”, което ще рече “Обичащият розата търпи бодлите й. ” Едновременно обичам този град и той ме подлудява. В един миг се бутам в ужасния наплив от хора, усещанията ми се изострят през няколко минути и проклевам нечовешкия трафик, а в идващия отминавам някоя прелестна величествена сграда, която даже единствено с дръзката си хубост ми припомня за какво си заслужава да съм тук.
Тук е като пресечна точка на света. Хората, кварталите, домовете, музиката и храната – всичко е наситено с разнообразни усети и желания, контрастите са като настроенията, които се менят непрестанно. И като всичко, което е прекомерно натрапчиво, този град уморява жителите си ежедневно.
Удоволствието да си част от този многовековен град, не е привилегия даже и на богатите, които макар високото си обществено състояние киснат с часове в същите трафици като елементарните хора. Понякога просто нямам предпочитание да изляза на открито. Трябва да имам задоволително сили и сила, с цел да не обръщам внимание на многото стресови фактори и да се любувам на хубостта към себе си. Да не ми прави усещане псуващият каращ с гневна скорост водач на микробуса; да се върша, че не виждам арабина, който си чисти зъбите в претъпканото метро; да се отнеса търпеливо към блъскащите се цялостни лелки в публичния транспорт; да не обръщам внимание на шума, на миризмата на канал по някои улици, на колите, които без значение дали си бременна, с дете или възрастен, рядко ще спрат да ти създадат път, с цел да пресечеш улицата.
И да, когато тези неща не дефинират деня ти, към момента си спомняш, че си част от един град, събрал историята на две велики империи и културите на куп цивилизации. Все още минаваш по същите тайнствени калдъръмени пътеки, по които са минавали великите султани. Уханието на горещо турско кафе, което се носи от кафенетата през целия ден; хората, поседнали на чай, отпуснали се в безвремието на сладките приказки; мъжете, които, до момента в който вървят по улицата, си пеят песен… Да, тук всеки миг е толкоз наситено пъстър и ти си част от него, въпреки и с цената на напрежението да си… част от него.
Автор: Доротея Гьозюширин
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ